Необятният свят на детските книжки
Често наричат книгите прозорец към света. Прозорецът обаче има рамка и според мен това определение е ограничаващо. Книгите са един необятен свят, който наистина не може да бъде вкаран в никакви ограничения. Свят, в който се влиза без ограничения, стига човек да не си ги поставя сам. В още по-голяма степен това се отнася за детските книжки – те наистина разкриват пред детето един безкраен свят на емоции, образи, картини, знания. Тези дни подарих на едно дете две книжки с приказките „Хензел и Гретел“ на Братя Грим и „Палечка“ на Андерсен. Книжките са част от поредицата „Детство мое : Вълшебни приказки в картинки“ от издателството на Светльо Кантарджиев, Ню Медиа Груп и са със страхотно качество – идеални за по-малки деца. За моя огромна изненада обаче, детето не прояви ни най-малък интерес, отнесе се с книжките като с безполезно парче хартия.
Разбира се, не е виновно то, само няма как да открие тоя необятен свят, за който говорих по-горе. Някой трябва да го хване за неукрепналата още ръчичка и да го повече към богатството, което носи в себе си всяка една детска книжка, да му покаже удоволствието от това да се потапяш и да заживяваш в непознати светове, да научаваш нови неща, да откриваш нови истини за себе си и за света всеки ден, със всяка прочетена страница, да ставаш обитател на един друг – духовен свят. Някой трябва да посочи пътя на детето към детската книжка и е най-добре това да стане в една много ранна детска възраст, като захранване. Може да е детска книжка само с картинки, може да е от ония красиви триизмерни картонени книжки, за които си мечтае всяко дете, даже може и да е книжка за оцветяване – въпросът е да се постави в началото и детето да разбере, че там, в хартиената книжка, има един друг свят – свят, който може да оживее и да те научи на много житейски истини, на много чувства, ако знаеш пътя към него, ако някой ти го е посочил.
Съображенията са практика както във всяка професия, така и в моделството. Става въпрос за моето съображение и притеснения идната седмица, а тоест за това, че колекцията, която ще представяме за пролет-лято 2012 година, не ми допада особенно, тъй като е доста оскъдна като материали, а и доста оскъдно ще трябва да сме облечени. Искам да споделя, че въпреки тези съображения трябва да изляза на подиума и да дефилирам, въпреки, че няма да ми е особенно приятно, но това е риска на професията. Със съображенията се опитвам да свиквам, тъй като за мен тази професия е много и не искам да имам проблеми с колегите. Както се казва „Едното за сметка на другото”. Естествено, че това ми съображение ще отмине но остават други статични, без които професията е трудно изпълнима. Съображението за идната седмица ме притеснява, защото въпреки, че съм модел държа да изглеждам подобаващо, а не като лека жена, каквото е всеобщото мнение, но това е тема която няма да коментирам. Бъдещи модели не се плашете, всичко отминава, просто реших да споделя притеснението си тук, тъй като така се чувствам по-добре. Всъщност не само на мен ми е напрегнато, но и на моите колеги. Въпреки всички съображения продължавам напред, защото желанието ми за изява е повече от притеснението ми за създаване на погрешно мнение.
Преди да си помислите каквото и да е, след като прочетете заглавието, почакайте и прочетете тези няколко реда, които ще изпиша сега. Става въпрос за смесеното дефилиране на мъже и жени на един подиум по едно и също време. Заглавието са думите на мениджъра ми, тъй като момчето с което трябваше да дефилираме той го наричаше моделът на нашия модел, тоест аз за това се сетих сега и реших да го напиша тук. Всъщност нещата са доста сериозна от професионална гледна точка, тъй като да дефилираш с мъж модел не е толкова просто. Иска се огромна доза усет към работата и доста тренировка, най-вече в синхронизирането на мъжката и женската походка и съчетаването им в едно представяне на сцената на модата. Това упражнение, ако мога така да го нарека, крие доста не отключени взаимоотношения, тъй като до онзи момент, всеки модел е бил индивидуален, а сега ставаме двама всеки трябва да се съобразява с другия и при нужда да си помагаме взаимно, но това да остане незабелязано от публиката. Предвид тези мои изложения, всеки желаещ и мечтаещ да бъде модел, може да си направи сам извода, дали си струва или не. Ако искате моето мнение за това дали си струва или не, ами ДА за мен определено си струва, а и все пак няма лесна работа, нали?
