Танцът ни кара да живеем в един по-красив и по-добър свят. Чрез танцът изразяваме себе си, чувстваме се свободни, плаваме в ритъма на музиката, разкриваме душите и сърцата си.

Ако можех да танцувам, щях да съм брилянтна, просто защото имам чудесен слух и съм музикална. За жалост, не от всеки става танцьор и не всеки може да владее тялото си до съвършенство. Затова някои просто трябва да се задоволим с леките поклащания на блуса, водени от, надяваме се, по-надежден таньор от нас. Сложните ритми оставаме на професионалистите, докато ние изпълняваме не по-трудни от стъпките на нашенското си хоро.

Традицията е чудесно нещо, но тя не ни спира да се възхищаваме на по-екзотичните танци. Мен лично винаги ме е омайвало тангото. Не напразно го наричат страстен танц. То е дръзко, палаво, енергично и еротично едновременно. Затова, когато чуя танго се сещам за революцията, която прави. Как бавно е навлизало в света на консервативните люде, как е било считано, заедно с рубмата, за „мръсен танц“. И все пак то успява да си пробие път при строгите условия. Налага се, традионализира се. Тогава идва Астор Пиацола, който прави поредната революция в тангото. Той е символ на скъсването с класическото танго и поставя началото на Танго Нуво. Една от ней-известните му творби, написана през 1974 г., е широко популярна и използвана в представления, филми и шоу програми.

Предлагам ви да видим част от концерт в Московската Филхармония и прочутото Libertango: