Напоследък все повече хора прибягват към живот на село, далеч от шума на града и лудостта на напрегнатите хора. Често пъти и аз съм се замисляла за подобна крачка. Живота в големите градове става все по-напрегнат и натоварен, че дори в къщи човек не би могъл да си почине след тежък работен ден.
Много пъти ми е минавала мисълта да зарежа живота си в центъра на града и да се отправя към близкото село, разбира се то да е на около 10 км., все пак по-удобно би било и за работа, и пазар, а след време и училища и детски градини. Понякога през почивните дни, когато имам най-голяма нужда от почивка, след тежка работна седмица, съседите решават, че в 8 или 9 часа сутринта ще започнат да пробиват дупки в стените. Разбирам ги и тях, все пак и те са ангажирани през седмицата и няма кога друг път да си свършат ремонтните дейности, но това си е наказание. Не винаги обаче означава, че като си на село ще ти е тихо и спокойно. Скоро научих за неволите на едно семейство, което също е имало за цел да избяга от лудницата в града и да се премести на село, но за нещастие са си избрали къща срещу кръчмата, голяма грешка, през лятото всяка седмица през ден или два имало сватби, знаете, че при различните етноси, не е задължително сватбите да се правят в събота или неделя, може по всяко време, а понякога продължават и с дни. И така, целта на хората е била тишина и спокойствие, но не винаги става така както си го мислим. Мен друго ме озадачи обаче. В една от групите за споделяния в социалните мрежи беше пуснато клипче от една от най- известните АГ болници. Там, както знаете жените не ходят само, за да раждат, има такива, които се лекуват и като всяко болнично заведение редно е да се пази тишина. Само, че за някои хора подобни морални етикети не важат. При изписването на бебето им са повикани оркестър, заедно целия род, а шума е безобразен. Всички се радваме, когато изписват бебета, но все пак там има жени, които не са в много добро състояние, или се нуждаят от почивка и спокойствие след интервенции, но за някои хора няма правила. Честно казано бях много възмутена и най-важното, защо никой от болницата не направи някаква забележка, сигурно защото тези хора са им оставили маса пари, а какво по-важно от това?
С тези истории исках да покажа, че понякога колкото и да се опитваме да избягаме от нещо, то просто ни преследва. Така, че трябва да свикваме и да се учим да живеем с тва, което ни поднася живота.
