Съвременната психология все по-ясно показва, че децата, които изграждат сигурна емоционална привързаност към бащите си, са два пъти по-малко склонни да развият депресия в юношеска възраст. Това не е въпрос на количество обич, а на нейното качество. Бащите и майките обичат по различен начин и именно това различие е ключово за здравословното развитие на детския мозък.

Днешните културни нагласи често ни убеждават, че ролята на родителите трябва да бъде огледална – майката и бащата да реагират по еднакъв начин, да показват една и съща форма на грижа. Но природата не е създала детето с очакването да получава идентична любов от двамата родители. Детският мозък е настроен да черпи от два източника – едната любов носи безопасност и успокоение, а другата изгражда сила и способност за справяне. Липсата на едната страна е като липсваща половина от основата, върху която детето ще гради устойчивостта си в по-късните етапи от живота.

Когато едно дете заплаче, при майката първа реагира лимбичната система – центърът, който управлява емоциите. Тя се приближава, гушка, утешава и казва: „Аз съм тук, всичко е наред.“ Това послание е жизнено важно, защото създава усещане за принадлежност и сигурност. При бащата обаче се активира неврокортексът – зоната, която отговаря за логика, решения и стратегии. Неговата естествена реакция не е да тушира емоцията, а да превърне ситуацията в урок. Бащата често пита: „Какво можем да направим? Как да се справим?“ и именно чрез този подход той учи детето, че то е по-силно и по-способно, отколкото си мисли.

Тези два различни типа любов не се изключват, а се допълват. Майката носи на детето посланието: „Тук си в безопасност, не си сам.“ Бащата носи другото: „Ти можеш повече, отколкото предполагаш.“ Съчетанието между сигурността и предизвикателството изгражда в мозъка уникална мрежа от преживявания, която го подготвя за устойчивост. А именно устойчивостта е най-силният щит срещу тревожността, депресиите и кризите, които идват с пубертета и младежките години.

Любовта на бащата не е по-силна от майчината, нито пък по-важна. Но тя е различна и без нея картината е непълна. В това различие се крие балансът, който позволява на децата да израснат едновременно уверени и защитени, нежни и силни, сигурни в любовта, но и способни да устояват на живота.