Влязох в едно от онези лъскави кафенета по „Шишман“, където цената на едно еспресо спокойно може да финансира ремонт на стара пералня. Наоколо – напрежение и притеснение, все хора, дето са смятали всяка стотинка, но пак са дошли. И тогава видях нея – млада жена с лаптоп, лице напрегнато като струна. Прелистваше таблици, графики, анализи, сякаш от тях зависи дали Бунарджика ще се свлече утре. Чакаше „перфектния момент“.

Наблюдавах я и ми стана ясно – тя се опитва да превърне хаоса в таблица. Да улови пазара в няколко реда и колони. Вярва, че ако изчака още малко, ще намери „сигурното“ решение. Но „сигурното“ в нашия град е мираж – пластмасови дограми, дето се кривят на слънцето; евтини китайски бормашини, дето изгарят на втория винт; майстори, дето не си оставят само ръцете.

Когато прекарваш седмици в „претегляне на рисковете“, вместо да наемеш още един човек или да разшириш обхвата, всъщност само губиш. Плащаш двойно – за пропуснатите възможности и за изтощените си кадри. Защото времето не е ресурс, който можеш да рефинансираш. То си тече, независимо от твоите таблици.

Наблюдавах я как затваря лаптопа с леко разочарование. Не беше намерила решение, а само беше потвърдила собствената си стагнация. Защото истината е проста: „сигурно“ в бизнеса няма. Има само „твърде скъпо за чакане“. Когато се опитваш да избегнеш риска, всъщност само го превръщаш в гарантирана загуба. А аз вече си бях свършила кафето и тръгвах да губя време по друг начин.